Упорито се провирам през шубраците. Плахо надничам из-под гъстата шума и търся слънцето. Стоя на това злокобно място повече от час, без да знам дали съм на прав път или обикалям в кръг. Ориентир ми е интуицията, но тя е подвеждаща не по-малко от компас, попаднал в ръцете на пиян моряк или на отчаян корабокрушенец.
В главата ми още звучат думите на жената, която последно ме упъти “Ще вървиш все направо, на кръстопътя завиваш в ляво и после само направо, каквото и да си мислиш, че може друго да направиш”. Значи е знаела, че ще искам да избягам, да се откажа или с писък да побегна назад. Знаела, че ме чакат тия проклети трънливи места, които се опитвам да не настройвам срещу себе си с негативните си усещания.
И вървя единствено и само направо. Упорито направо.
Не мога да си помисля да се откажа. Мисля си, че отгоре е слънцето, над тази трънлива маса лъчите му огряват местата, през които се провирам като уплашен заек. Жената не би следвало да ме лъже. Тя бе последната от веригата хора и събития, а достъпът до всеки един от тях бе предвещан от предишния. Не бива да допускам съмнението и ужасът ми от липса на слънце да ме карат да се съмнявам в правотата на всеки един от хората, които срещнах по пътя си. Само защото няма слънце. То ще огрее, само още малко направо, още два храста, две драскотини и малко кръв, оставаща по бодлите на тръните.
Още малко, много малко…
