Мисис Дакшунд седеше под дъба в двора и гледаше разсеяно към улицата. Минаваха хора, но тя ги пропускаше незабелязано. Мислите и бяха насочени към малкото куче, спящо на кравай в скута й. Луси бе шестгодишен слабичък дакел, с големи дори за породата си уши, меден отенък на козината и най-прекрасните и топли очи. Сънят на кучето не бе от най-спокойния и тя го отдаде на оскъдния обяд, който му беше дала. Започна да я милва по ушите и Луси, въздъхвайки, продължи да спи.
За вечеря нямаше какво да й даде, но се надяваше да изникне някоя клиентка – я да й зашие цип или нещо такова. Мисис Дакшунд не можеше да намери обяснение защо всичките є клиентки, на които шиеше целия гардероб се бяха отдръпнали и тя едва свързваше двата края напоследък. Наближаваше 60-те и продължаваше да се грижи сама за себе си, както винаги бе правила. След като половината от приятелите є измряха от мистериозния грип през 99-та, тя все по-малко имаше с кого да се вижда и затова реши да осинови Луси от едно кучешко сиропиталище. Поради големината на ушите є собствениците я бяха оставили, преценявайки, че това куче ще им носи само срам и ненужни разходи. Но Луси носеше на стопанката най-вече любов и грижи, които мисис Дакшунд приемаше с радост.
Живееха в неголяма къща с двор, наследство от баща й с изглед към хълмовете на града, от едната страна, а от другата бе централния вход към улицата. Имаше място за Луси да тича и най-вече да лае по врабчетата. Понякога настъпваше ушите си, но това бе само повод за радост – и нейна и на стопанката й.
На мисис Дакшунд й трябваха секунди, за да осъзнае, че телефона звъни – нещо, което не се беше случвало от месец. “Сигурно е за някоя неплатена сметка от общиината”, но се оказа, че е Емили, нейната племенница, която имаше желание да я посети. “Моето наследство явно пак я е развълнувало” леко се издразни тя, но реши да се държи учтиво и ако може да се сдобие с малко пари.
Емили подкупваше леля си по всемъзможен начин, за да е сигурна, че няма да остави къщата на кучето или на сиропиталището, откъдето го бе взела. Докато пътуваше към нея в очуканата си кола се питаше дали леля є съвсем е полудяла от последния път, когато се бяха видели. Емили замина за месец и като се върна първата работа є бе да намери изкуфялата си леля на име Глория Ливън, но в целия град бе известна като мисис Дакшунд. “Милата ми леля не умря от онзи грип, но това куче ще я довърши”. Знаеше добре, че клиентите са се отдръпнали точно заради Луси и най-вече заради обясненията на леля є как живеела с нея – чувставала се сякаш я била родила и още куп подробности все в този дух, но доста налудничави за нравите в града. Тези є мисли съвсем я бяха погълнали, докато един полицай не я спря и учтиво є поиска документите – превишена скорост. Емили слезе от колата и докато ровеше из сака си, ругаеше и леля си и проклетото є псе.
Мисис Дакшунд реши да свърши нещо полезно, докато чакаше Емили да се появи. Знаеше, че поне веднъж колата є ще се развали по пътя, после щеше да има неприятности с пътната полиция – все неща, които щяха да я забавят. Внесе внимателно Луси и я постави в нейното креватче. След това се изкачи бавно по стълбите и се озова пред таванското помещение. Не можеше да си позволи да събуди кучето, само защото я беше страх да отиде до тавана сама. Не бе го правила от четири години, но сега твърдо се бе решила на това. Мрачността на прихлупеното помещение я плашеше, но тя прояви една неочаквана смелост и решително натисна дръжката. Светлината освети тесен, дълъг и подреден, но потънал в прах таван. “Ех, старата Мария добре си вършеше работа, но и тя ме напусна. То кой ли всъщност остана…” Мисис Дакшунд внимателно се вгледа в шкафовете, мъчейки се да отгатне къде са прибрани вещите на майка й, Патриция Глобс – Ливън. Баща є често бе разказвал истории за това каква прекрасна жена и съпруга е имал и винаги си спомняше с горчивина за нелепата й смърт. Мисис Дакшунд знаеше, че някъде из всичките є вещи, трябва да са и дневниците на майка й. Баща є непрекъснато повтаряше, че мисис Ливън е била добра поетеса, но приживе не бе издала нито стих. Той по-късно не смееше да прочете ред, написан от нея или да са докосне до нещо нейно. По негово нареждане всичките вещи на жена му бяха опаковани старателно и подредени на тавана. Старият Ливън умря от мъка по жена си, а мисис Дакшунд се замисли, че и до ден днешен не знае от какво точно бе умряла майка є. Помнеше, че на третия си рожден ден я видя за последно, цялата в пурпурно червено, с бледо изпито лице и пристегната на кок гарванова коса. Когато и да бе питала баща си, той отговаряше рязко, че е било нелепо и започваше да оплаква участта си на вдовец или с други думи – винаги променяше темата.
Светлината трепна и мисис Дакшунд внезапно се отскубна от спомените си и без да може да наложи контрол над поривите си се втурна към врата, цялата плувнала в пот. Срамуваше се от глупавите си страхове, но не можеше да се върне отново между редиците шкафове и скринове. Слезе бързо по стълбите и се успокои като видя спящата Луси.
Застана пред огледалото в дневната и намести внимателно очилата и приглади дрехите си. Държеше всеки един момент да изглежда добре, с годините бе свикнала да идват и да си отиват по всяко време жени, търсещи услугите й на професионална шивачка. Не можеше да си позволи да я заварят раздърпана или невчесана. Клиентките вече ги нямаше, но тя не можеше да изневери на навиците си и затова всяка сутрин грижливо подбираше дрехите си и отделяше внимание на вида си. След своя тоалет се захващаше с този на Луси. Кучето имаше най-различни модели рокли и всеки ден мисис Дакшунд държеше тя да е в различна. Отначало Луси се дърпаше, но търпението и голямото желание на стопанката надделяха и Луси се примири с различните панделки и набори по себе си.
Мисис Дакшунд хвърли поглед към часовника – Емили трябваше всеки момент да пристигне. Винаги знаеше кога ще дойде племенницата й и като чу свистенето на гумите, се усмихна доволна от своята интуиция.
Емили паркира и остана без мигач, забравила за пореден път, че на това място стои саксията с тропическите растения на леля й. Ругаейки, слезе и почна да съжалява, че е дошла, за да слуша порой от думи, от който й призляваше… Леля є я чакаше на входа и като я видя без кучето, Емили за момент си помисли, че онази твар може и да се е споминала, но широката усмивка на лицето на старата, както тя я наричаше, показваше, че всичко с онова уродливо куче е наред.
– Емили, моя прекрасна, изглеждаш още по-невероятно от последния път когато те видях. С тези оранжеви плитки на фона на лилавата ти коса имаш доста налудничав вид, но новите ти златните зъби, които си поставила те правят загадъчна по един начин… Да, напомняш ми на циганките, предлагащи кошиници по улиците…
Емили изкачи стъпалата, целуна разсеяно леля си, която вървейки по петите й, неспираше:
- О, тази дантела е прекрасна, но кой нескопосник е шил наметалото ти, изглежда доста неугледно. Винаги съм ти казвала, че можеш да ми се довериш за подобен род…
- Лельо Ливън, моля те да млъкнеш. Глобиха ме за превишена скорост, имам главоболие и една неплатена сметка за телефон, която ме преследва. Джон ме заряза, а ти не спираш да дърдориш празни приказки.
Емили седна в любимото си канапе и се отпусна. Очакваше леля й да донесе кифли с кафе, които щяха да й дойдат добре, но мисис Дакшунд продължи, въртейки се около нея:
- Прекрасна моя, ще те разочаровам, но магазина за кафе бе затворил, когато се сетих, че съм останала бе грам, а за кифлите нямах сили. Но пък открих една бутилка вино от 92-ра, сигурно ще ти хареса…
- Лельо Ливън, не ми казвай, че си почнала да пиеш. Само това и оставаше, когато на фона на цялата ти лудост с това псе, хората разберат, чи си почнала да пиеш, никой няма да дойде и копче да му зашиеш.
От усилието, което полагаше да говори със старатата, Емили почувства още по-силно тъпата болка в тила си. Трябваше да заговори за проклетата къща, за правото си на наследство, но не знаеше как да започне.
- Мила моя, Луси не е псе, а дакел с изискани обноски, добро родословие и не разбирам защо е тая неприязън от твоя страна към него.
Говорейки, леля й донесе две високи чаши, бутилката червено вино и малко сухар.
- Пийни малко, мисля, че си препила снощи, може и да те освежи. Много е добро…
Тя й наля в кристалната чаша, седна срещу нея и с един угрижен тон и вид продължи:
- Не се изнервяй допълнително с мисли за къщата, знаеш, че ще е твоя. Като гледам бледия ти тен си мисля, че пиеш много, да се надявам, че не взимаш от ония хапчета, по които всички са пощуряли.
Емили отегчено отпи, загледа се в аристократичното лице на леля си Ливън и само въздъхна. Сега беше ред да я увери, че всичко е наред и да й остави малко пари, както правеше от две години насам. Питаше се как успява старата да се държи сякаш нищо не се е случило с клиентите, с приятелите й. За момент й домъчня, но не можеше да мисли и за това как се чувстваше леля є.
- Лельо Ливън, всичко е наред, като изключим колко се притеснявам за теб. Ако се отървеш от… кучето, може и да си върнеш репутацията и клиентите. Не се прави, че нищо не се е случило и не се опитвай да ме прекъсваш, противоречи ти на добрите обноски, на които толкова държиш.
Емили пое дъх и продължи, явно днес беше ден, в който наистина не є пукаше какво точно ще каже.
- Като правя груба сметка, си мисля, че скоро от спестяванията ти нищо няма да има и се питам дали, парите, които ти оставям, ще достатъчни за да купуваш на прекрасното си псе храна, която по качество надвишава боклуците, които ти приемаш. Знаеш, че пия и това не ме притеснява…
Мисис Глория Ливън се изправи и с каменно изражение я прекъсна:
- Емили Арнолд, не мога да си позваля подобно унижение, слушайки твойте безмислици, плод на всичките фармацефтични боклуци, с който стимулираш секуалната си форма. Чувствай се като у дома, допий виното си и бъди така добра да папуснеш къщата, която все още ми принадлежи. Не мисля, че завися от нищожните суми, с който се опитваш да симулираш загриженост за състоянието на имота.
С гордо вдигната глава, мисис Дакшунд се отправи към вратата и преди да я затвори допълни през рамо:
- И се пази.
Затваряки вратата вече изпитваше съжаление за избухването, но не можеше да слуша подобен род приказки. Не бе позволявала на никой да є говори с този тон, но знаеше,че Емили е права, прекалено права, за да й го признае, не можеше вече да крие от себе си, че положението се бе влошило необратимо.
Влезе при Луси с намерението да я облече за разходка, денят бе неделя и те имаха определен маршрут, по който минаваха всяка седмица. Но мисис Дакшунд не се чувстваше в състояние да понесе излизането, съпроводено с хорски погледи и най-вече въпроси, на който не би могла да отговори вече. Емили успя да пробие цялото й мнимо добро самочувствие и да я извади от унеса, в който живееше през последните месеци.
Тя приседна внимателно до Луси и без да иска или знае как от лицето и започнаха да се стичат сълзи, отначало плахо, но скоро сподавеният й плач се превърна в ридания, които накараха кучето да се събуди. Скимтейки то започна да се притиска до нея и да а гледа уплашено. За мисис Дакшунд бе настъпил момента, в който добре прикриваният й ужас от промените в живота се бе освободил и тя не можеше да го върне обратно на скришното място, където го криеше. Наистина не знаеше какво ше ядат тази вечер, не знаеше как ще плати всичките си сметки и това незнание я караше да ридае все така неутешимо.
Патриша МакНийл слезе от спортната кола на сина си и се протегна от удоволствието, което бе изпитала от разходката с него. Застана до главния вход на имението и когато той паркира и се приближи до нея, тя го погледна с бляскав поглед.
- О, Джак, така се гордея с теб…
- Мамо, спри да се държиш сякаш съм завършил колежа с отличен. Не забравай, че миналия месец навърши 75, което означава, че аз съм на 58. И преди всичко не забравяй - аз също се гордея със себе си.
- Но, Джак – провлачено отговори тя – не си спрял да нервничиш от сутринта. Явно имаш киселини. Д-р Смит ми преписа едно превъзходно лекарство за съсътояния, подобни на твоите…
Джак я прекъсна раздразнено като не си правеше труда да я погледне.
- Мамо, ако не ме оставиш на мира, няма да обядвам с тебе и няма да докарам приятелките ти на следобедния чай и ти няма да се гордееш с мен
- С тази си вродена грубост не се учудвам, че не успя да се сдобиеш със семейство и да дариш любимата си майчица с едно прекрасно внуче.
Патриша бе готова да изухне в сълзи, затова Джак я прегърна нежно и оправда раздразнението си с това, че не е спал добр предишната нощ.
- Ще си взема душ и ще се радвам да обядваме заедно.
Джак бе от мъжете, привързани към майките си само дотолкова, че да поддържат привидно добри отношения, за които не се говореше освен пред свидетели, изпаднали в умиление пред силата на любовта. Джак дълбоко в себе си мразеше майка си за деспотизма, от който не се бе отказала през целия им съвместен живот. Защо не бе успял да избере жена за всичките тези години, на която да може да каже, че е един беззащитен мъж, който се страхува да остане насаме със себе си… Явно приятелките на Патриша, издаващи пискливи звуци, имитирайки развеселени девойки, го бяха вкарали в едно много неприятно състояние, в което той рядко си позволяваше да изпадне. Чаят бе свършил и нищо не го задържаше в имението до вечерята, която беше доста далече. Хрумна му, че може да излезе и да се разходи из градчето. Почти никой не си спомняше за него и спокойно можеше да седне да прочете неделната преса. Усмихнат, той реши поне да си измие зъбите преди да излезе.
Луси бе в тъмносиня лента около вратлето, покрита с избродирани маргарити. Крачеше доволно, защото въпреки закъснението се разхождаше по обичайния за неделя маршрут. Стопанката й бе сложила тъмни очила и тъмно синя рокля. Без шапка, косата є падаше по раменете на вълни и без следа от бели коси. Не можеше да се оспорва факта, че за годините си Глория Ливън изглеждаше прекалено добре, за да не предизвиква завистливи погледи у жените на нейната вьзраст. В портфейла бяха последните й пари, които тя реши напук на всичко да изхарчи за удоволстия – да купи любимите бисквити на Луси и да изпие едно виенско кафе при Грета.
- Здравей, Ричи. Луси, познаваш ли Ричи, който ще ти даде най-вкусните бисквити… Как е баща ти, не съм го виждала от месеци…
Докато говореше, тя не очакваше и отговор, само искаше да отклони вниманието на сина на продавача от кучето, което както той се изрази “бе излязло голо”. Възпитанието у младите не бе на нивото, което тя приемаше за нормално, а и разговорът й с Емили още я караше да присвива уста, и тъй като проклетият Ричи не спираше да я дразни, те си тръгнаха по-бързо от обикновено.
По пътя към Грета имаше усещането, че тя е голата, защото хората ги гледаха с опулени погледи и коментираха на висок глас без капка свян или притеснение липсата на рокличка върху Луси. Но Глория си поемаше дълбоко въздух, вървеше с вдигната глава и поздравяваше с широка усмивка бившите си клиентки, с които се разминаваше. Луси въртеше опашка, а тя се молеше по-скоро да седнат в кафенето и да вземе Луси в скута си, та дано да спрат всички да я питат къде са панделките на дакела.
Джак се бе разхождал повече от час и се питаше как може да е такъв глупак и да си помисли, че градчето се е променило поне малко от детските му години. Е, поне разбра, че единственото място за кафе и вестник бе салонът на Грета. Седеше едва от 15 минути, но вече го бяха обслужили вежливо и кафето му бе поднесено. Атмосферата му действаше успокояващо и той се зачете в борсовите анализи.
Емили съжаляваше повече, отколкото бе предполагала за проявената грубост, но пердето й бе паднало при мисълта, че единственият й жив роднина, полудява с всеки изминал ден. “И защо не се ожени през всичките тези години…” На една котка й се размина на косъм размазването на пътя и Емили реши да намали – не можеше да понесе още една глоба. И този път не бе изневерила на себе си и остави на леля си обичайните 50 шилинга. Въпреки загрубелия си нрав и обноски, Емили продължаваше да носи нежна душа, която показваше прекалено рядко и то само пред леля си. “…Как така Глория Ливън реши, че няма мъж за нея, как другите намериха по един плешив мухльо, само тя, изисканата дама, наследница на лудостта на майка си и странността на баща си, реши да отстоява кауза, която и тя не разбираше.” Уви, на едно куче не му се размина, а след 20 метра видя палка, а зад нея един сериозен полицай. “Мамка му, проклетата ми леля ми докара само неприятности днес.”
Джак вдигна поглед, за да види какво така съсредоточено го гледа. Мина му мисълта за жена, но се оказа куче, по-скоро дакел с маргарити около врата, седящ на стол, който с втренчен поглед го изучаваше. До него седеше жена на средна възраст, загледана пред себе си или по-скоро в нищото. Пред нея имаше кафе, явно недокоснато, а пред кучето – чиния, украсена с птичета, пълна с бисквити. “Какъв стар глупак съм, да си мисля, че жена ще се втренчи в мене” – упрекна се той и опита да се съсредоточи в пресата, но гледката бе прекалено странна за града и Джак не можеше да продължи да чете. Изпитваше любопитство към жената с аристократичен вид и това безумно куче. “Всъщност, как се заговарят жени. Никога не съм се опитвал да накарам някоя жена да ме погледне, но как го правят другите…” Борсите се размиваха пред очите му, а той не знаеше какво да прави. Напрегна сетивата си, за да е сигурен, че няма да изпусне нещо, което би могло да му подскаже каква е жената. Не след дълго тя каза с равен тон, зад който би могло да е скрито всичко, “Луси, време е да тръгваме. Днес всичко се обърка и аз не мога да остана повече. Хайде, мила моя, слизай от стола. Не ме гледай така. Днес е много лош ден и за двете ни и ти ще го разбереш съвсем скоро…”
Джак вдигна глава и погледът му се изравни с този на жената. За миг и двамата се втренчиха един в друг, след което Глория Ливън и дакелът напуснаха салона на Грета. Той ги проследи с поглед до където можеше, а след като се скриха Джак продължи да гледа оглупяло. Това беше жената, за която винаги бе мечтал, но никога не бе срещал. И всичко бе траяло толкова кратко и той никога нямаше да я види… “Не, не мога да допусна това, не и след толкова време”. Скочи, остави много повече пари в чинийката и излетя от кафенето.
Мисис Дакшунд все още не бе на себе си. Реши да не мисли за нищо, а просто да се прибере по най-дългия път – през парка. Времето бе прекрасно и тя започна да се вгежда и в най-дребната подробност по алеите, докато мислите й се рееха в пълна безтегловност. Всъщност, имаше малко сухар за вечеря на Луси, а до утре имаше толкова много време, за да намери изход от ситуацията, т.е. пари. Хрумна й след вечеря да посети тавана, но този път с Луси, за да може на спокойствие да поогледа вещите. “Мир на праха на мама и татко, но ще се опитам да продам нещо. Никога не бих дръзнала подобна мисъл да мине през ума ми, но нещата се променят…” Усмиха се плахо на себе си, нищо лошо не се бе случило – и тя, и кучето бяха живи и здрави. “Всичко ще се оправи, само да не изпадам отново в паника…”
Джак отчаяно се опитваше да разбере къде бяха пропаднали кучето и жената. Тръгна в посоката, в която те бяха тръгнали, но улицата бе пуста. Мина му за момент мисълта, че може да се загуби и реши да се върне откъдето бе тръгнал. Застанал в центъра на площада, той се чувставаше като герой от старите нелепи комедии – косата му бе разрошена, а той – в пълно недоумение. По един прав път не биха могли да се отдалечат кой знае колко жена и куче. Сякаш се бяха изпарили. Не му оставаше нищо друго освен да се прибере в най-мрачното настроение, в което бе изпадал след 1999 – годината на Големия борсов крах и мистериозния грип.
Патриша се суетеше около готовата маса и се опитваше да прикрие нервността си. “Къде пропадна този глупак, да не би по някоя жена да се заплесна.” Изпадна в истеричен кикот като си представи Джак с някоя женичка. “Защо от сина ми излезе такъв затворен книжен плъх… Може би слуховете, че на събранията на банката, борсовите съветници се забавляват помежду си са истина и синът ми е един обикновен…” Патриша за момент си представи как би се позабавлявала с някой съветник с черен костюм, облечен на голо, но нямаше смисъл да се дразни с подобни мисли и за утеха си сипа малко ром. Така нямаше да е нервна като Джак се прибере и вечерята би могла да мине гладко, ако положеше усилие и не го предизвикваше с жлъчните си подмятания.
край на 1ва част
