В синевата на свежия пролетен ден проблeсна мълния. Категоричността й не взе човешки жертви, но запали една колиба на края на селото. Примитивната постройка бе запустяла, официално в нея не живееше никой, но върху пръстения под бяха разпиляни дузина медни монети. Под въздействието на концентрираната топлина те се разтопиха и образуваха причудлива фигура. Трудно бе да се намери аналог в реалния свят, на който тя да съответства.
След като отмина и лятото, с първите есенни дъждове се появи скитник. Той бе атракция за запустялото село, което въпреки това не му предложи гостоприемството на което бе способно. Търсейки подслон, в края на деня, Роланд се озова край останките на колибата – стърчащи овъглени прътове, избуяли бурени и остатъци от огнище. Реши да положи глава на камъните и да възстанови някогашното жилище след като настъпи утрото. Спа изненадващо добре, не сънува обичайните кошмари и въпреки че не бе ял от няколко дни се събуди сит. В далечината петли възвестяваха изгрeва на слънцето, чийто първи лъчи го окъпаха благосклонно. Роланд ентусиазирано стана, твърдо решен да намери най-близкия извор и да се погрижи за измършавялото си, покрито със струпеи тяло. Денят обещававаше да е топъл и странникът с бодра крачка се отправи на север.
С малко късмет успя да се сдобие с шепа изоставени пшенични зърна от селските ниви, както и да намери сладки корени в гората. Неусетно се озова край малък поток в падина, заобиколена от брезови дървета. Не си спомняше да е виждал подобна гледка от години. Бе обиколил много места, но такова не бе виждал. Внимателно махна дрипите и се зае със сутрешния си тоалет. Наплиска брадясалото си лице и започна да маха мърсотията от тялото си, като вместо сапун си служеше с изсъхнала трева. Отдаден на това си занимание, не забеляза как три кучета се приближиха и в упор насочиха погледите си към него.
Според законите на природата това бяха кучета, но нещо в излъчването им го смути и той инстинктивно прикри голотата си с ръце, сякаш е млада девица, изненадана от недоброжелателен ухажор. Псетата бяха черни, едри и имаха дълбоки кафяви очи. Размерите на челюстите им бяха напълно достатъчни, за да му причинят сериозни телесни повреди, но те явно не бяха дошли с това намерение. Просто стояха и го наблюдаваха. Роланд се окопити и реши да довърши импровизираната си баня, макар и с прибързани, нервни движения. Посегна към дрипите и се вцепени. До тях имаше вързоп. Едно от кучетата пристъпи напред и сякаш го подканяше да го отвори. И тъй като за Роланд цялата ситуация бе прекалено нереална, реши да се възползва от подканата на животното и с треперещи ръце развърза вързопа. Намери поовехтяли, но здрави дрехи и то съвсем по мярка. Кучетата търеливо го изчакаха да ги облече и той по негласна команда ги последва в дълбоко вцепенение. Изкачиха се по северния хълм, пресякоха рядката брезова горичка и започнаха да се спускат към широко и равно поле със стърчащи стъбла на обрани вече слънчогледи. Водеше кучето, което бе настояло да се облече, а след него плътно вървяха останалите две. Скитникът знаеше, че от този конвой не би могъл да се отдели и смирено вървеше в неизвестна посока.
Слънцето бе високо над хоризонта и напичаше приятно в есенния ден. След около час непрекъснато ходене стигнаха до колиба, видимо изоставена и тя му напомни на мястото, където бе прекарал предишната нощ. От колибата се показа същество с неизвестен на пръв поглед пол. Фигурата бе дребна, лицето бе скрито под окъсана сламена шапка, а тялото бе покрито с причудливи дрехи. Роланд не бе виждал подобно създание за всичките тези години на лутане из непознати краища. Кучетата настървено залочиха вода от прогнило дървено корито, след което налягаха около обитателя на колибата. Роланд стоеше като вкаменен и не знаеше какво да направи. Затова и остана да стърчи, докато другият човек бавно и уморено влезе обратно в колибата. Когато след час се показа отново, във външния му вид бе настъпила драстична промяна. Това бе жена – на средна възраст, със смугло лице и прибрана на гъста плитка сламена коса. Лицето и бе обрулено от полския вятър, дългите и широки поли загатваха мускулесто и силно тяло. Тя го погледна с прями, зелени очи и проговори:
– Е, Роланд, вече се питаш кога ще се събудиш в дрипите си и ще се захванеш с преравянето на боклука.
Той хипнотизирано я гледаше и думите й бяха като вятър, който леко се завихряше в цялото му тяло. Жената продължи:
– Не ще ти доставя удоволствието да усетиш отново радостта на скитническия живот. Моите слуги те издириха и доведоха, тъй като според пророчествата ти си този, който ще вдъхне живот на Медената ми дъщеря. Позволи ми да се представя – Морвила ме наричат.
Роланд бе сигурен, че каквото и да поиска тази налудничава жена, той ще го извърши с преданността на кучетата, довели го до това място. Искаше да й каже как е готов да бъде нейн роб, но тя с грезгав смях прекъсна мислите му:
– Прекалено лесна роля си избра – ролята на куче-слуга. Аз съм ти приготвила по-отгoворна – тази на мой другар.
И така наречената Морвила се приближи до него и започна да милва с едно пожълтяло листо лицето му. Мъжът се отпусна на тези слънчеви ласки и потъна в забрава. Бавните, но сигурни движения на новата му другарка изглаждаха дълбоките бръчки от лицето му, отпращаха в забвение лошите спомени от нощите, прекарани под открито небе.
Събуди се от пукот на сурови дърва. Бавно отвори очи. Намираше се в просторна шатра с висок свод, постлана с кожи и украсена с ловни трофеи. Една еленова глава съсредоточено го изучаваше и Роланд подскочи ужасен. Трепкащият пламък на факлата караше предметите в помещението да играят и сенките им се огъваха като живи. Мъжът плахо се изправи и забелява в мрака кучето-водач. Погледите им се срещнаха, дълго време се взираха един в друг и Роланд беше този, който пръв сведе поглед. Искаше да излезе навън под открито небе, не бе свикнал да се събужда в затворени пространства. Кучето стана и тръгна към изхода. Роланд не чака повторно подканяне и го последва.Зад плътната завеса го посрещна дълбоко черно небе, осеяно с ярки звезди. Въздухът бе студен и много разреден – явно бе нависоко в планините. Встрани от шатрата гореше висок и силен огън, около който се бяха събрали дузина мъже. Не ги виждаше добре, но силуетите има бяха едри и респектиращи. Кучето се насочи към огъня и Роланд продължи в същата посока. Когато приближи различи седем фигури, които се изправиха и почтително кимнаха с глави, скрити под широки червени качулки. Само един бе с бяла наметка – Морвила. Роланд не знаеше какво да направи и остана на място, вцепенено разглеждащ хората. “Дево, това не са нито мъже, нито жени! Те могат да бъдат, каквото си поискат!”
– Ела, Роланд, няма от какво да се притесняваш – Морвила му говореше с глас като ромон на планински ручей. – Това е новото ти семейство, ела да те представя. Вземи и се наметни с това наметало. То е твое и ще те пази от зверовете и студа, които ще се се засилва през следващите дни.
Тя се приближи с лека котешка стъпка и му подаде червено наметало. С вдървени пръсти го облече. Заради еленовата кожа ли, с която бе подплатено, но наистина го стопли. Усети разливаща се по цялото му тяло топлина и спокойствие, дълбоко като нощното небе. Роланд седна край огъня и бе готов да се закълне, че разбираше какво си говорят останалите, независимо от това, че не чуваше реч. Започна да разглежда присъстващите с интереса на човек, който вижда стари другари след дълги години на мъчителна раздяла.
– Роланд, ще имаш достатъчно време да се опознаеш с останалите. Но сега не е подходящият момент. Събрали сме се в твоя чест – да приветстваме твоето завръщане. – Гласът на Морвила се извиваше като змия, смесваше се с дима от огъня.
Тя се приближи до него и долепи устните си до неговите. Усети как мощна струя от лепкава течност нахлу в трахеята му и се превърна в огнен поток, който прогори вътрешностите му. Приклекна, превит от болка, но устните на Морвила го следваха. Огнени кълба се завихриха из тялото му, изпепеляваха съзнанието му. Болката бе пронизваща, искаше да изчезне в огнениете пламъци, но не можеше да се освободи от хватката на тази призрачна жена. Препускаше през тучни зелени ливади, яхнал черен жребец и вятърът развяваше наметалото му. Силен вятър забиваше тънки иглички в лицето му. Скоростта бе шеметна, но Роланд здраво стискаше юздите. Започнаха да се спускат по стръмен скалист склон. Из-под копитата на коня хвърчаха камъни, но скоростта им не се променяше. Бе сигурен, че ще се разпадне от скоростта, предчувстваше собствената си смърт, когато черногривият жребец спря – внезапно и категорично, както бе и тръгнал. Ослепително бяла светлина се вряза в очите му, а после всичко потъна в мрак. Приклещен в неизвестното, Роланд губеше воля. И когато последната глътка въздух свърши, усети морски бриз и далечен писък на самотен гларус.
Плахо отвори очи и небосвода го посипа с искрящи звезди, пъстри като новогодишни гирлянди. Пред погледа му изплува пламъка на огън, горящ от векове и хора, очакващи завръщането му. Роланд пристъпи и поднесе ръка към пламъците. Мирис на овъглена плът забули останалите, но връзката помежду им оставаше здраво изтъкана. Роланд плачеше с горещи сълзи, молеше с безнадеждно отчаяние да усети предишната си свобода, но Морвила безстрастно разплаваше огъня. Кучето-пазач се приближи и легна в центъра на огъня. Въздухът се насити с аромата на сандалово дърво, земята се покри с трендафилови листенца. Проблесна мълня и пламъкът мигом угасна. Бели мраморни стъпала водеха нагоре към сводест купол от месинг. Седмете фигури се заизкачваха и след всяко стъпало се смаляваха и губеха плътност. Достигайки горната площадка, те се превърнаха в светулки и изчезнаха в тъмнината.
Роланд остана сам, взирайки се в махагоновото куче в центъра на поляната. Изтегна се на мократа трева и загледан в небесната шир запя на непознат за него език. Мелодията изпълваше тишината, сенките оживяваха и скоро тъпла призрачни създания танцуваше на неговата песен. Едно от тях се материализира, оформяйки се в стройна негърка в лилави дрехи. Тя пристъпи към него и милвайки го, му нашепна:
– Роланд, добре дошъл в страната на безплътните халюцинации и пустинните миражи. Преди години ти ме прелъсти без съгласието на останалите и затова Съветът те прати в изгнание. Но срокът на твоето наказание изтече и ти отново си част от нас. През всички тези векове ти остана непрекленонен пред изкушението да ни напуснеш и да станеш свободен човек. Преданността ти ни кара да ти вярваме и да изпитваме непреодолимото желание да ти се подчиняваме.
– Жено, твоите думи ми напомнят за словото на баща ми на събирането по повод моето дипломиране. Старият бе дълбоко подчинен на стремежа си да убеди рода Редфорд как в мое лице има един достоен наследник на традициите. А аз стоях, изпънат като мачта в униформата на кадет и приемах овациите, преизпълнен с чувството за собствена значимост. Приближи се братовчедка ми Карин и ми поднесе букет от бели рози, посипани с розов прах. Аз вдъхнах от аромата им и загубих съзнание. Събудих се в дрипите на скитник на годините на баща ми. Сега в лицето на Морвила виждам Карин, усещам аромата на белите рози, примесен с дъх на розов прах. Не знам как се казвам, нито кой и защо съм.
– Уилям, закуската ти е сервирана. – Гласът на майка му долиташе накъсано от долния етаж. Той седеше с широко отворени очи и наблюдаваше концентричните кръгове, извиращи от огладалото. Пулсираха, примамваха го с пъстротата на сиянието си.
– Уилям, ще изпуснеш автобуса за училище. 7.20 е!
Гласът бе станал режещ и настойчив. Кръговете обаче не го пускаха.
– Уилям Редфорд! Какво правиш, по дяволите, в шибаната си стая. – Търпението на добродетелната му майка бе преминало границата на добрия тон и след миг вратата се отвори с трясък. Г-жа Редфорд се изправи в цял ръст със свити юмруци. – Ще те науча аз тебе как да слизаш навреме за закуска.
Уилям седеше на ръба на леглото втренчен в огледалото, а около него имаше локва.
– За бога, Уили, ти си се напишкал! – Едрата жена пристъпи непохватно и го прегърна. – Моето момче се уплашило и се подмокрило. Но мама е добра и когато те бие, го прави за твое добро. Добрите момчета не се изпускат и слизат навреме за закуска.
И тя с нежност го целуна по дясното ухо. Целувката й се превърна в хищна захапка. Уилям стоеше в безмълвен шок и не усещаше болка. След като устата й се напълни с кръв, Дейзи Редфорд се отдръпна с учуден и невярващ поглед.
– Но ти не реагираш на моята любов! – проплака тя. – Моето момче е спряло да обича мама.
Туловището й се разтърси от дълбок рев и тя излезе от стаята. През прозореца надничаше сутрешното слънце и си играеше със слънчевите зайчета по розовите сатенени тапети. Те скачаха и палаво се отъркваха о краката на момчето. Но младият Редфорд остана във вцепенената си поза и през следващото денонощие. Локвата около него се увеличаваше. Нито мускул не трепваше по финото му лице, осеяно с лунички. Зелените му очи, скрити зад гъсти ресници, стояха неподвижни.
Генерал Редфорд бе посрещнат от изпаднала в истерия съпруга, която не можа да му обясни какво точно с случило. Несвързаните й думи не му помогнаха да се ориентира в обстановката, но тъй като погледът й се въртеше около спалнята на Уилям, той разбра, че момчето е направило голяма пакост и сега търпи наказанието си. Бавно се изкачи по витата дървена стълба. Явно Дейзи го е била повече от обичайното и сега изпитва чувство за вина. Но не – синът му бе жив и здрав, с изключение на засъхналата кръв по лицето.
– Уили, тате е тук. Ела да те прегърна и да целуна болното място. Демоните пак са нападнали мама и тя е била лоша с теб. Ела, момчето ми.
Гласът му бе нежен и галещ. И тъй като детето стоеше неподвижно на края на леглото, мъжът се приближи към него. Протегна ръка и усети дълбок хлад. Финна ледена кора бе покрила детското телце.
Черното куче го гледаше настойчиво, Морвила бе отправила загрижен поглед към лицето му. Чакаха го да се върне. Лицето на жената бе покрито с тънки бръчици, косата й се бе разпиляла по раменете, а широката й наметка бе цялата в кал.
– Роланд, ставай да се прибираме. Пада дългата нощ, а с нея и гъстата мъгла, в която ще се задушим. Ставай, приятелю, в името на всичко свято. Кучето няма да може да ни следва в тъмницата – още много малко и ще загуби зренитето си. Имаме още много малко, за да се измъкнем ... чуваш ли ме?
Черният доберман довлече прекършен клон с оранжеви плодове. Морвила ги обра и изтиска сока им в полуотворената му уста. Роланд попи влагата и се надигна, макар и със замъглено съзнание. “Къде съм?” питаха очите му, ръцете търсеха опората на околния свят. Морвила му подаде тоягата си и тримата закрачиха в напредващия мрак.
– Уили, Карин е тук и иска да те види.
– Не може ли да я отпратиш? – гласът му бе умоляващ.
Баща му го погледна с изненада.
– Но Карин е любимата ти братовчедка! И дойде тук по твое настояване.
Младият Редфорд искаше да избегне подобен разговор, но знаеше, че трудно може да скрие истината от проницателните очи на стария. Но реши да опита.
– Просто имам главоболие и бих искал да не виждам никого.
– Уилям, ти никога не си имал главоболие!
– Не може ли на мен да ми се случи поне веднъж...
Баща му губеше търпение и нямаше да се хване на хлапашките му опити да го заблуди.
– Карин е като твоя сестра и би понесла едно неразположение на младеж, влюбен от години в нея. Чакаме те.
Затвори вратата и остави Уилям насаме със страховете му. Цяла нощ я бе сънувал по едни поля с червени рози. Беше като в илюстрация към приказките от детските му книжки – с дълга бяла рокля и разпиляна по раменете коса. Викаше го, но гласът й не достигаше до него – виждаше как устата й се отваря като на риба, останала на сухо. Събуди се мокър.
Роланд се спъна в голям изгнил дънер и се просна в калта. Небето бе станало мастилено черно. Морвила бе вързала кучето и то покорно я следваше. Роланд ги усети, че спират, гласът на Морвила започна да си проправя път към него, но нищо не чуваше. Знаеше, че те не могат да се върнат и той трябва да стане сам. Ръцете му бяха меки като лепкавата пръст, в която се бе озовал. Концентрира цялото си съзнание върху изпадналото в неподчинение тяло и се опита да стане. Успя да се задържи на крака за няколко мига и пак рухна. Усещаше, че Морвила и кучето губят търпение и се сети как, когато майка му го биеше той плачеше сърцераздирателно. Това я караше да изпитва угризения и побоят спираше. Роланд се напъна и от тялото му изригна мощен рев, от очите му бликнаха сълзи. Той се изправи в тъмнината с увереността на исполин и интуитивно достигна до жената и верния й спътник.
– Не случайно си тук, Роланд. Никога не го забравяй и не се бави толкова. Следващият път ще ни коства много повече. Да вървим!
– Мамо, какви са тези монети?
Уилям разглеждаше голямата дървена кутия за бижута на майка си. Дейзи бе в странно настроение днес и му бе позволиа да влезе в спалнята й.
– О, това е на баба ти. Много са грозни, а и нямат никаква стойност. Къде ги намери? Не знаех, че ги пазя.
– Тук, мамо, на дъното на кутията. Мамо, а какви са тези жени?
– Уилям?
Дейзи седеше пред огледалото и скубеше веждите си. Обърна се и тлъстото й тяло застина. На леглото седяха три жени на нейните години в бели дрехи и прибрани под червени качулки коси. Очите им се криеха в сянката, падаща от отворения прозорец. Непознатите й се усмихваха безцеремонно. Дейзи изпадна в пристъп на мощна ярост и хвана една кристална ваза. Замери с нея жените, но вазата ги заобиколи и тупна в полите им.
– Дейзи Редфорд, не даваш добър пример на момчето си. – каза едната от тях.
– Вън, демони зли, вън, мръсни продажни същества! – Дейзи крещеше обезумяла. – Ще идвате само, когато ви викам. Вън от покоите ми!
Но жената, която бе проговорила, стана бавно и с котешка стъпка се приближи до нея.
– Дошли сме ти на гости и е редно да ни посрещнеш, както подобава. И недей да викаш – виж уплаши момчето си и то се напишка.
В тъмнината проблесна мъждукаща светлина. Кучето започа да скимти, а Морвила въздъхана облекчено.
– Роланд, упяхме! След малко ще сме на топло и ни чака гореща супа. Не забравяй да поздравиш другите две кучета. Не приказвай с останалите, каквото и да те питат. И не се отделяй от мен.
Тя впери очи в него, карайки го да потръпне от безумна страст по тези дълбоки зелени сфери. Усмихна се плахо.
– Всичко ще е наред. – чу се да казва.
До вратата на шатрата вървяха мълчаливо. На прага Морвила прокара костен гребен през косите си и те заискряха в ослепителни червени багри. На лицето й грееше усмивка от златни зъби, очите й се бяха превърнали в черни дупки. Направи му път и Роланд се озова в помещението с еленовата глава. Около огън със зелени отблясъци бяха насядали съществата с червените качулки. Щом го видяха почтително се поклониха. Роланд отговори на безмълвния им поздрав, потърси двете кучета, поздрави и тях. Приседна до групата и се загърна в наметката си. Морвила започна да разсипва в медни чаши от дълбоко гърне някаква течност. След като всички държаха в ръцете си от нея отпиха по малко. Кучетата се протегнаха и телата им се заизвиваха като змии, за да се превърнат в три котки. Започнаха да мъркат ритмично и Роланд дочу позната мелодия на детска песничка, с която майка му го приспиваше:
Гората е зелена.
Листата в нея са червени.
Джуджета малки танц танцуват.
И моето момче заспива сън вълшебен.
Погледът му изучаваше жената, спяща до него. Бе стройна, с цвят на шоколад и дълга къдрава коса, прихваната на тила. Усмивка бе озарила красивото й лице. Тънкият сребърен ланец, с който бе я привързал към леглото, се виеше като гущер из зелените завивки. Роланд стана и олюлявайки се влезе в банята. Обичаше водата да се стеле по тялото му, да взима от влагата й. Облече чисто расо и си направи сок от мъхната ябълка. Това бе любимият му плод – тъмно червен, покрит с розов мъх и голяма костилка. Имаше свойството да размива съзнанието и да дарява пиещия с видения. Стипчивият му вкус го освежи и Роланд реши, че е време да събуди жената. Приближи я внимателно и с елегантен и премерен жест отряза косата й. Зарови лице в къдриците и потъна в аромата им. Внимателно ги зави в черна копринена кърпа и ги скри в тайника си. Жената продължаваше да спи. Роланд се почувства объркан, не знаеше името й, не можеше да я повика. Погледът му се спря на аквариума в дъното на стаята. Загледа се сякаш го виждаше за първи път. В зеленикавата вода плуваха сребристи рибки с ярко оранжеви опашки. Като го видяха се раздвижиха бодро.
– Не приятели, няма да си говорим днес. Не знам какво да ви кажа, освен че имам неприятното усещане, че няма да ви видя повече. Не и в този живот.
Роланд усети как сълзите са на път да се стекат по страните му. Със замечтан поглед следеше синхрона в движението на немите си другари. От унеса го извади едно нежно движение – нечия ръка бе на лявото му рамо. Той се взря в посоката, от която идва и усети как фина кора лед го обвива. Кристално сини очи се впериха в неговите и студът го скова още по-осезаемо. Видя ослепителна усмивка на шоколадово лице. Жената го изучаваше, вперила поглед, сериозна и непроницаема.
– Е, Роланд, ти ме подчини. Но знаеш, че това състояние на възторг скоро ще се превърне в най-големия ти кошмар – такъв, какъвто дори и насън не може да ти се яви.
– Тате, нека да се повозим на количките. – Уилям бе увиснал на ръката на баща си и с лигав глас просължаваше да настоява.
– Уили, нали Карин се страхува от тях. Нали се разбрахме още в къщи, че ще се возим на виенско колело. Карин ще ти се смее, ако не спреш да се глезиш.
Гласът на генерала бе топъл, но категоричен. Детето го погледна тъжно, но не пусна ръката му. Карин вървеше след тях, стиснала три червени балона, които контрастираха на крехкото й телце. Бе в светло синя пола на бели точки, бледозелена блузка и черни лачени обувки. Сламената й коса бе грижливо сплетена на плитка, украсена с голяма бяла панделка.
Уилям я погледна с неприязън като наближиха виенското колело. Страхуваше се от височината, прилошаваше му само при мисълта, че ще качи толкова нависоко. Момичето се усмихваше по един противен за него начин, дразнеше се и от искрящите й очи.
Бенджамин Редфорд се нареди на опашката за билети и остави децата при един клоун с огромен оранжев нос. Замисли се за Дейзи и мигрената й, която напоследък не й даваше покой – особено, когато слънцето грееше ярко. И плътните завеси не помагаха, за да се предпази от него. Ходеше с черни очила, а главата й бе обвита в хавлиена кърпа, напоена с билкова отвара. Загледа се в децата, зяпнали клоунът и изпита бащина гордост, докато разглеждаше с умиление Уили. Знаеше, че под карираната ризка тялото му е покрито с множество синини. Но бе нахранен и чисто облечен.
– Чичо Бен, мога ли да седна до Уилям. – Гласът на Карин бе чист и невинно кокетен.
– Разбира се, миличка. Уилям ще ти помогне да не страхуваш от височината.
Започнаха да се издигат, хората се смаляваха, а от скоростта въздухът стана по-студен. Писъците на останалите нахлуха в ушите на Уилям. Рижата му коса се вееше, а ръката на Карин бе като стоманено въже, което всеки миг ще навлезе в плътта му. Облаците се движеха бясно в кръг, засмукваха го във вихъра си. Стисна здраво очи, но кръговото движение не спираше. Искаше да повърне, но Дейзи щеше да го накаже ако изцапа празничните си дрехи. На третото завъртане Уилям Редфорд припадна.
Роланд се загледа в чашата с чай. Течността бе тъмна и гъста като дъха на Морвила. Той я поднесе към устните си и плахо отпи. Вкусът бе смесен – можеше да мине за солен, но бе и кисел. В дълбочина се долавяха и следи на пресен пчелен мед. Усещаше топлината му, бе като догаряща жар на спретнат огън. Роналд отпи и топлина нахлу към корема му, сякаш изгряващо слънце докосваше плахи минзухари. Вихрогонът застана пред него. Дълбоките му очи го приканяха към тучни ливади. Шеметна скорост проникна в костите му. Морвила яхна вран кон и го последва. Ехото на копитата отекваше по калдаръмените пътища. Тъмнината бе всепроникваща, стелеше се като воал над изпаренията от блатистите поляни. Морвила го настигна и в ръката й проблесна острие на дълго копие.
– Роланд, това нека бъде твоето оръжие срещу враговете, които ще застанат по пътя ти. Острието му е напоено с кръвта на дедите ми. С него са спечелени множество битки. Дойде и твоят ред да му служиш и то да ти помага. Дай му име и нека стане част от тебе.
Конете препускаха под звездното небе, Роланд стискаше копието и знаеше, че държи змия, чакаща своята жертва. Топлината на влечугото го упойвше, тялото му изтръпна, а очите му се напълниха със сълзи. Наближиха малко езеро. Конете намалиха скоростта и нагазиха във водата. Листата на една блатна лилия проблеснаха, той се пресегна и я откъсна. С галантен жест Роланд го поднесе на жената с думите:
– Като символ на моето невежество, като израз на моята любов, като доказателство за лутанията ми. Твое е.
Конете вдигнаха глави и подновиха галопа в неизвестна посока. Морвила бе пред него, косите й се вееха сякаш бяха изсушена царевична свила. Следваха същия ход до ранни зори, но двата жребеца не дадоха признаци на умора. Наближаваха подножието на синееща планина, птиците се пробуждаха и подемаха сънливи песни. Изведнъж конете спряха пред каменни останки. Морвила слезе от коня и с повелително движение го подкани да я последва.
- Мамо, защо другите момчета си имат момичета, а аз нямам?
Уилям не бързаше да приключи закуската си. Днес не бе на училище и му се говореше. Задаването на въпроси не даваше задоволяващи отговори, но поне заместваше усещането за комуникация.
- Уили, ти си имаш мама. - Дейзи бе изненадана от въпроса му. Наистина, синът й бе на 14, но имаше отчайващо непривлекателен вид и тя се чудеше дали да му го каже. - Може да поканиш Карин да отидете на кино. Никой няма да знае, че ти е братовчедка и ще си мислят, че е твоето момиче.
- О, мамо! Не искам да излизам с Карин. Всички я заглеждат и сякаш усещам присмехулни погледи. Много ли съм грозен? Грозен ли съм, за да застана до Карин?
Дейзи не знаеше какво да каже. Не бе подгорвена за такова откровение.
- Не мисля така, Уили. Всеки си има свой собствен чар и съм сигурна, че и ти имаш черти, които ще вълнуват жените някой ден. Може да станеш добър любовник или галантен кавалер. Не знам… А и още си малък, за да вземаш такива категорични заключения за себе си.
Уилям си играеше със сребърната лъжичка и оглеждаше разкривеното си изражение в нея. Съществото му бе изпълнено с тъга, искаше Дейзи да го гушне, но знаеше, че това никога няма да се случи. Не и по начина, за който бе мечтал през цялото си детство. Допи чая си и стана от масата.
- Ще отида да се поразходя.
- Добре, Уили, не се бави за обяд. Приготвила съм изненада.
Уилям затвори входната врата и пресече улицата. Не знаеше къде отива, но лъчите на слънцето топлеха гърба му и до изпълваха със спокoйствие. Обикаля квартала, докато не стана време за обяд. Прибра се с усещането, че се е пречистил. Но не бе подготвен за едно - да види как Дейзи виси на полюлея във всекидневната - вкочанена и напълно мъртва.
край на 1ва част
След като отмина и лятото, с първите есенни дъждове се появи скитник. Той бе атракция за запустялото село, което въпреки това не му предложи гостоприемството на което бе способно. Търсейки подслон, в края на деня, Роланд се озова край останките на колибата – стърчащи овъглени прътове, избуяли бурени и остатъци от огнище. Реши да положи глава на камъните и да възстанови някогашното жилище след като настъпи утрото. Спа изненадващо добре, не сънува обичайните кошмари и въпреки че не бе ял от няколко дни се събуди сит. В далечината петли възвестяваха изгрeва на слънцето, чийто първи лъчи го окъпаха благосклонно. Роланд ентусиазирано стана, твърдо решен да намери най-близкия извор и да се погрижи за измършавялото си, покрито със струпеи тяло. Денят обещававаше да е топъл и странникът с бодра крачка се отправи на север.
С малко късмет успя да се сдобие с шепа изоставени пшенични зърна от селските ниви, както и да намери сладки корени в гората. Неусетно се озова край малък поток в падина, заобиколена от брезови дървета. Не си спомняше да е виждал подобна гледка от години. Бе обиколил много места, но такова не бе виждал. Внимателно махна дрипите и се зае със сутрешния си тоалет. Наплиска брадясалото си лице и започна да маха мърсотията от тялото си, като вместо сапун си служеше с изсъхнала трева. Отдаден на това си занимание, не забеляза как три кучета се приближиха и в упор насочиха погледите си към него.
Според законите на природата това бяха кучета, но нещо в излъчването им го смути и той инстинктивно прикри голотата си с ръце, сякаш е млада девица, изненадана от недоброжелателен ухажор. Псетата бяха черни, едри и имаха дълбоки кафяви очи. Размерите на челюстите им бяха напълно достатъчни, за да му причинят сериозни телесни повреди, но те явно не бяха дошли с това намерение. Просто стояха и го наблюдаваха. Роланд се окопити и реши да довърши импровизираната си баня, макар и с прибързани, нервни движения. Посегна към дрипите и се вцепени. До тях имаше вързоп. Едно от кучетата пристъпи напред и сякаш го подканяше да го отвори. И тъй като за Роланд цялата ситуация бе прекалено нереална, реши да се възползва от подканата на животното и с треперещи ръце развърза вързопа. Намери поовехтяли, но здрави дрехи и то съвсем по мярка. Кучетата търеливо го изчакаха да ги облече и той по негласна команда ги последва в дълбоко вцепенение. Изкачиха се по северния хълм, пресякоха рядката брезова горичка и започнаха да се спускат към широко и равно поле със стърчащи стъбла на обрани вече слънчогледи. Водеше кучето, което бе настояло да се облече, а след него плътно вървяха останалите две. Скитникът знаеше, че от този конвой не би могъл да се отдели и смирено вървеше в неизвестна посока.
Слънцето бе високо над хоризонта и напичаше приятно в есенния ден. След около час непрекъснато ходене стигнаха до колиба, видимо изоставена и тя му напомни на мястото, където бе прекарал предишната нощ. От колибата се показа същество с неизвестен на пръв поглед пол. Фигурата бе дребна, лицето бе скрито под окъсана сламена шапка, а тялото бе покрито с причудливи дрехи. Роланд не бе виждал подобно създание за всичките тези години на лутане из непознати краища. Кучетата настървено залочиха вода от прогнило дървено корито, след което налягаха около обитателя на колибата. Роланд стоеше като вкаменен и не знаеше какво да направи. Затова и остана да стърчи, докато другият човек бавно и уморено влезе обратно в колибата. Когато след час се показа отново, във външния му вид бе настъпила драстична промяна. Това бе жена – на средна възраст, със смугло лице и прибрана на гъста плитка сламена коса. Лицето и бе обрулено от полския вятър, дългите и широки поли загатваха мускулесто и силно тяло. Тя го погледна с прями, зелени очи и проговори:
– Е, Роланд, вече се питаш кога ще се събудиш в дрипите си и ще се захванеш с преравянето на боклука.
Той хипнотизирано я гледаше и думите й бяха като вятър, който леко се завихряше в цялото му тяло. Жената продължи:
– Не ще ти доставя удоволствието да усетиш отново радостта на скитническия живот. Моите слуги те издириха и доведоха, тъй като според пророчествата ти си този, който ще вдъхне живот на Медената ми дъщеря. Позволи ми да се представя – Морвила ме наричат.
Роланд бе сигурен, че каквото и да поиска тази налудничава жена, той ще го извърши с преданността на кучетата, довели го до това място. Искаше да й каже как е готов да бъде нейн роб, но тя с грезгав смях прекъсна мислите му:
– Прекалено лесна роля си избра – ролята на куче-слуга. Аз съм ти приготвила по-отгoворна – тази на мой другар.
И така наречената Морвила се приближи до него и започна да милва с едно пожълтяло листо лицето му. Мъжът се отпусна на тези слънчеви ласки и потъна в забрава. Бавните, но сигурни движения на новата му другарка изглаждаха дълбоките бръчки от лицето му, отпращаха в забвение лошите спомени от нощите, прекарани под открито небе.
Събуди се от пукот на сурови дърва. Бавно отвори очи. Намираше се в просторна шатра с висок свод, постлана с кожи и украсена с ловни трофеи. Една еленова глава съсредоточено го изучаваше и Роланд подскочи ужасен. Трепкащият пламък на факлата караше предметите в помещението да играят и сенките им се огъваха като живи. Мъжът плахо се изправи и забелява в мрака кучето-водач. Погледите им се срещнаха, дълго време се взираха един в друг и Роланд беше този, който пръв сведе поглед. Искаше да излезе навън под открито небе, не бе свикнал да се събужда в затворени пространства. Кучето стана и тръгна към изхода. Роланд не чака повторно подканяне и го последва.Зад плътната завеса го посрещна дълбоко черно небе, осеяно с ярки звезди. Въздухът бе студен и много разреден – явно бе нависоко в планините. Встрани от шатрата гореше висок и силен огън, около който се бяха събрали дузина мъже. Не ги виждаше добре, но силуетите има бяха едри и респектиращи. Кучето се насочи към огъня и Роланд продължи в същата посока. Когато приближи различи седем фигури, които се изправиха и почтително кимнаха с глави, скрити под широки червени качулки. Само един бе с бяла наметка – Морвила. Роланд не знаеше какво да направи и остана на място, вцепенено разглеждащ хората. “Дево, това не са нито мъже, нито жени! Те могат да бъдат, каквото си поискат!”
– Ела, Роланд, няма от какво да се притесняваш – Морвила му говореше с глас като ромон на планински ручей. – Това е новото ти семейство, ела да те представя. Вземи и се наметни с това наметало. То е твое и ще те пази от зверовете и студа, които ще се се засилва през следващите дни.
Тя се приближи с лека котешка стъпка и му подаде червено наметало. С вдървени пръсти го облече. Заради еленовата кожа ли, с която бе подплатено, но наистина го стопли. Усети разливаща се по цялото му тяло топлина и спокойствие, дълбоко като нощното небе. Роланд седна край огъня и бе готов да се закълне, че разбираше какво си говорят останалите, независимо от това, че не чуваше реч. Започна да разглежда присъстващите с интереса на човек, който вижда стари другари след дълги години на мъчителна раздяла.
– Роланд, ще имаш достатъчно време да се опознаеш с останалите. Но сега не е подходящият момент. Събрали сме се в твоя чест – да приветстваме твоето завръщане. – Гласът на Морвила се извиваше като змия, смесваше се с дима от огъня.
Тя се приближи до него и долепи устните си до неговите. Усети как мощна струя от лепкава течност нахлу в трахеята му и се превърна в огнен поток, който прогори вътрешностите му. Приклекна, превит от болка, но устните на Морвила го следваха. Огнени кълба се завихриха из тялото му, изпепеляваха съзнанието му. Болката бе пронизваща, искаше да изчезне в огнениете пламъци, но не можеше да се освободи от хватката на тази призрачна жена. Препускаше през тучни зелени ливади, яхнал черен жребец и вятърът развяваше наметалото му. Силен вятър забиваше тънки иглички в лицето му. Скоростта бе шеметна, но Роланд здраво стискаше юздите. Започнаха да се спускат по стръмен скалист склон. Из-под копитата на коня хвърчаха камъни, но скоростта им не се променяше. Бе сигурен, че ще се разпадне от скоростта, предчувстваше собствената си смърт, когато черногривият жребец спря – внезапно и категорично, както бе и тръгнал. Ослепително бяла светлина се вряза в очите му, а после всичко потъна в мрак. Приклещен в неизвестното, Роланд губеше воля. И когато последната глътка въздух свърши, усети морски бриз и далечен писък на самотен гларус.
Плахо отвори очи и небосвода го посипа с искрящи звезди, пъстри като новогодишни гирлянди. Пред погледа му изплува пламъка на огън, горящ от векове и хора, очакващи завръщането му. Роланд пристъпи и поднесе ръка към пламъците. Мирис на овъглена плът забули останалите, но връзката помежду им оставаше здраво изтъкана. Роланд плачеше с горещи сълзи, молеше с безнадеждно отчаяние да усети предишната си свобода, но Морвила безстрастно разплаваше огъня. Кучето-пазач се приближи и легна в центъра на огъня. Въздухът се насити с аромата на сандалово дърво, земята се покри с трендафилови листенца. Проблесна мълня и пламъкът мигом угасна. Бели мраморни стъпала водеха нагоре към сводест купол от месинг. Седмете фигури се заизкачваха и след всяко стъпало се смаляваха и губеха плътност. Достигайки горната площадка, те се превърнаха в светулки и изчезнаха в тъмнината.
Роланд остана сам, взирайки се в махагоновото куче в центъра на поляната. Изтегна се на мократа трева и загледан в небесната шир запя на непознат за него език. Мелодията изпълваше тишината, сенките оживяваха и скоро тъпла призрачни създания танцуваше на неговата песен. Едно от тях се материализира, оформяйки се в стройна негърка в лилави дрехи. Тя пристъпи към него и милвайки го, му нашепна:
– Роланд, добре дошъл в страната на безплътните халюцинации и пустинните миражи. Преди години ти ме прелъсти без съгласието на останалите и затова Съветът те прати в изгнание. Но срокът на твоето наказание изтече и ти отново си част от нас. През всички тези векове ти остана непрекленонен пред изкушението да ни напуснеш и да станеш свободен човек. Преданността ти ни кара да ти вярваме и да изпитваме непреодолимото желание да ти се подчиняваме.
– Жено, твоите думи ми напомнят за словото на баща ми на събирането по повод моето дипломиране. Старият бе дълбоко подчинен на стремежа си да убеди рода Редфорд как в мое лице има един достоен наследник на традициите. А аз стоях, изпънат като мачта в униформата на кадет и приемах овациите, преизпълнен с чувството за собствена значимост. Приближи се братовчедка ми Карин и ми поднесе букет от бели рози, посипани с розов прах. Аз вдъхнах от аромата им и загубих съзнание. Събудих се в дрипите на скитник на годините на баща ми. Сега в лицето на Морвила виждам Карин, усещам аромата на белите рози, примесен с дъх на розов прах. Не знам как се казвам, нито кой и защо съм.
– Уилям, закуската ти е сервирана. – Гласът на майка му долиташе накъсано от долния етаж. Той седеше с широко отворени очи и наблюдаваше концентричните кръгове, извиращи от огладалото. Пулсираха, примамваха го с пъстротата на сиянието си.
– Уилям, ще изпуснеш автобуса за училище. 7.20 е!
Гласът бе станал режещ и настойчив. Кръговете обаче не го пускаха.
– Уилям Редфорд! Какво правиш, по дяволите, в шибаната си стая. – Търпението на добродетелната му майка бе преминало границата на добрия тон и след миг вратата се отвори с трясък. Г-жа Редфорд се изправи в цял ръст със свити юмруци. – Ще те науча аз тебе как да слизаш навреме за закуска.
Уилям седеше на ръба на леглото втренчен в огледалото, а около него имаше локва.
– За бога, Уили, ти си се напишкал! – Едрата жена пристъпи непохватно и го прегърна. – Моето момче се уплашило и се подмокрило. Но мама е добра и когато те бие, го прави за твое добро. Добрите момчета не се изпускат и слизат навреме за закуска.
И тя с нежност го целуна по дясното ухо. Целувката й се превърна в хищна захапка. Уилям стоеше в безмълвен шок и не усещаше болка. След като устата й се напълни с кръв, Дейзи Редфорд се отдръпна с учуден и невярващ поглед.
– Но ти не реагираш на моята любов! – проплака тя. – Моето момче е спряло да обича мама.
Туловището й се разтърси от дълбок рев и тя излезе от стаята. През прозореца надничаше сутрешното слънце и си играеше със слънчевите зайчета по розовите сатенени тапети. Те скачаха и палаво се отъркваха о краката на момчето. Но младият Редфорд остана във вцепенената си поза и през следващото денонощие. Локвата около него се увеличаваше. Нито мускул не трепваше по финото му лице, осеяно с лунички. Зелените му очи, скрити зад гъсти ресници, стояха неподвижни.
Генерал Редфорд бе посрещнат от изпаднала в истерия съпруга, която не можа да му обясни какво точно с случило. Несвързаните й думи не му помогнаха да се ориентира в обстановката, но тъй като погледът й се въртеше около спалнята на Уилям, той разбра, че момчето е направило голяма пакост и сега търпи наказанието си. Бавно се изкачи по витата дървена стълба. Явно Дейзи го е била повече от обичайното и сега изпитва чувство за вина. Но не – синът му бе жив и здрав, с изключение на засъхналата кръв по лицето.
– Уили, тате е тук. Ела да те прегърна и да целуна болното място. Демоните пак са нападнали мама и тя е била лоша с теб. Ела, момчето ми.
Гласът му бе нежен и галещ. И тъй като детето стоеше неподвижно на края на леглото, мъжът се приближи към него. Протегна ръка и усети дълбок хлад. Финна ледена кора бе покрила детското телце.
Черното куче го гледаше настойчиво, Морвила бе отправила загрижен поглед към лицето му. Чакаха го да се върне. Лицето на жената бе покрито с тънки бръчици, косата й се бе разпиляла по раменете, а широката й наметка бе цялата в кал.
– Роланд, ставай да се прибираме. Пада дългата нощ, а с нея и гъстата мъгла, в която ще се задушим. Ставай, приятелю, в името на всичко свято. Кучето няма да може да ни следва в тъмницата – още много малко и ще загуби зренитето си. Имаме още много малко, за да се измъкнем ... чуваш ли ме?
Черният доберман довлече прекършен клон с оранжеви плодове. Морвила ги обра и изтиска сока им в полуотворената му уста. Роланд попи влагата и се надигна, макар и със замъглено съзнание. “Къде съм?” питаха очите му, ръцете търсеха опората на околния свят. Морвила му подаде тоягата си и тримата закрачиха в напредващия мрак.
– Уили, Карин е тук и иска да те види.
– Не може ли да я отпратиш? – гласът му бе умоляващ.
Баща му го погледна с изненада.
– Но Карин е любимата ти братовчедка! И дойде тук по твое настояване.
Младият Редфорд искаше да избегне подобен разговор, но знаеше, че трудно може да скрие истината от проницателните очи на стария. Но реши да опита.
– Просто имам главоболие и бих искал да не виждам никого.
– Уилям, ти никога не си имал главоболие!
– Не може ли на мен да ми се случи поне веднъж...
Баща му губеше търпение и нямаше да се хване на хлапашките му опити да го заблуди.
– Карин е като твоя сестра и би понесла едно неразположение на младеж, влюбен от години в нея. Чакаме те.
Затвори вратата и остави Уилям насаме със страховете му. Цяла нощ я бе сънувал по едни поля с червени рози. Беше като в илюстрация към приказките от детските му книжки – с дълга бяла рокля и разпиляна по раменете коса. Викаше го, но гласът й не достигаше до него – виждаше как устата й се отваря като на риба, останала на сухо. Събуди се мокър.
Роланд се спъна в голям изгнил дънер и се просна в калта. Небето бе станало мастилено черно. Морвила бе вързала кучето и то покорно я следваше. Роланд ги усети, че спират, гласът на Морвила започна да си проправя път към него, но нищо не чуваше. Знаеше, че те не могат да се върнат и той трябва да стане сам. Ръцете му бяха меки като лепкавата пръст, в която се бе озовал. Концентрира цялото си съзнание върху изпадналото в неподчинение тяло и се опита да стане. Успя да се задържи на крака за няколко мига и пак рухна. Усещаше, че Морвила и кучето губят търпение и се сети как, когато майка му го биеше той плачеше сърцераздирателно. Това я караше да изпитва угризения и побоят спираше. Роланд се напъна и от тялото му изригна мощен рев, от очите му бликнаха сълзи. Той се изправи в тъмнината с увереността на исполин и интуитивно достигна до жената и верния й спътник.
– Не случайно си тук, Роланд. Никога не го забравяй и не се бави толкова. Следващият път ще ни коства много повече. Да вървим!
– Мамо, какви са тези монети?
Уилям разглеждаше голямата дървена кутия за бижута на майка си. Дейзи бе в странно настроение днес и му бе позволиа да влезе в спалнята й.
– О, това е на баба ти. Много са грозни, а и нямат никаква стойност. Къде ги намери? Не знаех, че ги пазя.
– Тук, мамо, на дъното на кутията. Мамо, а какви са тези жени?
– Уилям?
Дейзи седеше пред огледалото и скубеше веждите си. Обърна се и тлъстото й тяло застина. На леглото седяха три жени на нейните години в бели дрехи и прибрани под червени качулки коси. Очите им се криеха в сянката, падаща от отворения прозорец. Непознатите й се усмихваха безцеремонно. Дейзи изпадна в пристъп на мощна ярост и хвана една кристална ваза. Замери с нея жените, но вазата ги заобиколи и тупна в полите им.
– Дейзи Редфорд, не даваш добър пример на момчето си. – каза едната от тях.
– Вън, демони зли, вън, мръсни продажни същества! – Дейзи крещеше обезумяла. – Ще идвате само, когато ви викам. Вън от покоите ми!
Но жената, която бе проговорила, стана бавно и с котешка стъпка се приближи до нея.
– Дошли сме ти на гости и е редно да ни посрещнеш, както подобава. И недей да викаш – виж уплаши момчето си и то се напишка.
В тъмнината проблесна мъждукаща светлина. Кучето започа да скимти, а Морвила въздъхана облекчено.
– Роланд, упяхме! След малко ще сме на топло и ни чака гореща супа. Не забравяй да поздравиш другите две кучета. Не приказвай с останалите, каквото и да те питат. И не се отделяй от мен.
Тя впери очи в него, карайки го да потръпне от безумна страст по тези дълбоки зелени сфери. Усмихна се плахо.
– Всичко ще е наред. – чу се да казва.
До вратата на шатрата вървяха мълчаливо. На прага Морвила прокара костен гребен през косите си и те заискряха в ослепителни червени багри. На лицето й грееше усмивка от златни зъби, очите й се бяха превърнали в черни дупки. Направи му път и Роланд се озова в помещението с еленовата глава. Около огън със зелени отблясъци бяха насядали съществата с червените качулки. Щом го видяха почтително се поклониха. Роланд отговори на безмълвния им поздрав, потърси двете кучета, поздрави и тях. Приседна до групата и се загърна в наметката си. Морвила започна да разсипва в медни чаши от дълбоко гърне някаква течност. След като всички държаха в ръцете си от нея отпиха по малко. Кучетата се протегнаха и телата им се заизвиваха като змии, за да се превърнат в три котки. Започнаха да мъркат ритмично и Роланд дочу позната мелодия на детска песничка, с която майка му го приспиваше:
Гората е зелена.
Листата в нея са червени.
Джуджета малки танц танцуват.
И моето момче заспива сън вълшебен.
Погледът му изучаваше жената, спяща до него. Бе стройна, с цвят на шоколад и дълга къдрава коса, прихваната на тила. Усмивка бе озарила красивото й лице. Тънкият сребърен ланец, с който бе я привързал към леглото, се виеше като гущер из зелените завивки. Роланд стана и олюлявайки се влезе в банята. Обичаше водата да се стеле по тялото му, да взима от влагата й. Облече чисто расо и си направи сок от мъхната ябълка. Това бе любимият му плод – тъмно червен, покрит с розов мъх и голяма костилка. Имаше свойството да размива съзнанието и да дарява пиещия с видения. Стипчивият му вкус го освежи и Роланд реши, че е време да събуди жената. Приближи я внимателно и с елегантен и премерен жест отряза косата й. Зарови лице в къдриците и потъна в аромата им. Внимателно ги зави в черна копринена кърпа и ги скри в тайника си. Жената продължаваше да спи. Роланд се почувства объркан, не знаеше името й, не можеше да я повика. Погледът му се спря на аквариума в дъното на стаята. Загледа се сякаш го виждаше за първи път. В зеленикавата вода плуваха сребристи рибки с ярко оранжеви опашки. Като го видяха се раздвижиха бодро.
– Не приятели, няма да си говорим днес. Не знам какво да ви кажа, освен че имам неприятното усещане, че няма да ви видя повече. Не и в този живот.
Роланд усети как сълзите са на път да се стекат по страните му. Със замечтан поглед следеше синхрона в движението на немите си другари. От унеса го извади едно нежно движение – нечия ръка бе на лявото му рамо. Той се взря в посоката, от която идва и усети как фина кора лед го обвива. Кристално сини очи се впериха в неговите и студът го скова още по-осезаемо. Видя ослепителна усмивка на шоколадово лице. Жената го изучаваше, вперила поглед, сериозна и непроницаема.
– Е, Роланд, ти ме подчини. Но знаеш, че това състояние на възторг скоро ще се превърне в най-големия ти кошмар – такъв, какъвто дори и насън не може да ти се яви.
– Тате, нека да се повозим на количките. – Уилям бе увиснал на ръката на баща си и с лигав глас просължаваше да настоява.
– Уили, нали Карин се страхува от тях. Нали се разбрахме още в къщи, че ще се возим на виенско колело. Карин ще ти се смее, ако не спреш да се глезиш.
Гласът на генерала бе топъл, но категоричен. Детето го погледна тъжно, но не пусна ръката му. Карин вървеше след тях, стиснала три червени балона, които контрастираха на крехкото й телце. Бе в светло синя пола на бели точки, бледозелена блузка и черни лачени обувки. Сламената й коса бе грижливо сплетена на плитка, украсена с голяма бяла панделка.
Уилям я погледна с неприязън като наближиха виенското колело. Страхуваше се от височината, прилошаваше му само при мисълта, че ще качи толкова нависоко. Момичето се усмихваше по един противен за него начин, дразнеше се и от искрящите й очи.
Бенджамин Редфорд се нареди на опашката за билети и остави децата при един клоун с огромен оранжев нос. Замисли се за Дейзи и мигрената й, която напоследък не й даваше покой – особено, когато слънцето грееше ярко. И плътните завеси не помагаха, за да се предпази от него. Ходеше с черни очила, а главата й бе обвита в хавлиена кърпа, напоена с билкова отвара. Загледа се в децата, зяпнали клоунът и изпита бащина гордост, докато разглеждаше с умиление Уили. Знаеше, че под карираната ризка тялото му е покрито с множество синини. Но бе нахранен и чисто облечен.
– Чичо Бен, мога ли да седна до Уилям. – Гласът на Карин бе чист и невинно кокетен.
– Разбира се, миличка. Уилям ще ти помогне да не страхуваш от височината.
Започнаха да се издигат, хората се смаляваха, а от скоростта въздухът стана по-студен. Писъците на останалите нахлуха в ушите на Уилям. Рижата му коса се вееше, а ръката на Карин бе като стоманено въже, което всеки миг ще навлезе в плътта му. Облаците се движеха бясно в кръг, засмукваха го във вихъра си. Стисна здраво очи, но кръговото движение не спираше. Искаше да повърне, но Дейзи щеше да го накаже ако изцапа празничните си дрехи. На третото завъртане Уилям Редфорд припадна.
Роланд се загледа в чашата с чай. Течността бе тъмна и гъста като дъха на Морвила. Той я поднесе към устните си и плахо отпи. Вкусът бе смесен – можеше да мине за солен, но бе и кисел. В дълбочина се долавяха и следи на пресен пчелен мед. Усещаше топлината му, бе като догаряща жар на спретнат огън. Роналд отпи и топлина нахлу към корема му, сякаш изгряващо слънце докосваше плахи минзухари. Вихрогонът застана пред него. Дълбоките му очи го приканяха към тучни ливади. Шеметна скорост проникна в костите му. Морвила яхна вран кон и го последва. Ехото на копитата отекваше по калдаръмените пътища. Тъмнината бе всепроникваща, стелеше се като воал над изпаренията от блатистите поляни. Морвила го настигна и в ръката й проблесна острие на дълго копие.
– Роланд, това нека бъде твоето оръжие срещу враговете, които ще застанат по пътя ти. Острието му е напоено с кръвта на дедите ми. С него са спечелени множество битки. Дойде и твоят ред да му служиш и то да ти помага. Дай му име и нека стане част от тебе.
Конете препускаха под звездното небе, Роланд стискаше копието и знаеше, че държи змия, чакаща своята жертва. Топлината на влечугото го упойвше, тялото му изтръпна, а очите му се напълниха със сълзи. Наближиха малко езеро. Конете намалиха скоростта и нагазиха във водата. Листата на една блатна лилия проблеснаха, той се пресегна и я откъсна. С галантен жест Роланд го поднесе на жената с думите:
– Като символ на моето невежество, като израз на моята любов, като доказателство за лутанията ми. Твое е.
Конете вдигнаха глави и подновиха галопа в неизвестна посока. Морвила бе пред него, косите й се вееха сякаш бяха изсушена царевична свила. Следваха същия ход до ранни зори, но двата жребеца не дадоха признаци на умора. Наближаваха подножието на синееща планина, птиците се пробуждаха и подемаха сънливи песни. Изведнъж конете спряха пред каменни останки. Морвила слезе от коня и с повелително движение го подкани да я последва.
- Мамо, защо другите момчета си имат момичета, а аз нямам?
Уилям не бързаше да приключи закуската си. Днес не бе на училище и му се говореше. Задаването на въпроси не даваше задоволяващи отговори, но поне заместваше усещането за комуникация.
- Уили, ти си имаш мама. - Дейзи бе изненадана от въпроса му. Наистина, синът й бе на 14, но имаше отчайващо непривлекателен вид и тя се чудеше дали да му го каже. - Може да поканиш Карин да отидете на кино. Никой няма да знае, че ти е братовчедка и ще си мислят, че е твоето момиче.
- О, мамо! Не искам да излизам с Карин. Всички я заглеждат и сякаш усещам присмехулни погледи. Много ли съм грозен? Грозен ли съм, за да застана до Карин?
Дейзи не знаеше какво да каже. Не бе подгорвена за такова откровение.
- Не мисля така, Уили. Всеки си има свой собствен чар и съм сигурна, че и ти имаш черти, които ще вълнуват жените някой ден. Може да станеш добър любовник или галантен кавалер. Не знам… А и още си малък, за да вземаш такива категорични заключения за себе си.
Уилям си играеше със сребърната лъжичка и оглеждаше разкривеното си изражение в нея. Съществото му бе изпълнено с тъга, искаше Дейзи да го гушне, но знаеше, че това никога няма да се случи. Не и по начина, за който бе мечтал през цялото си детство. Допи чая си и стана от масата.
- Ще отида да се поразходя.
- Добре, Уили, не се бави за обяд. Приготвила съм изненада.
Уилям затвори входната врата и пресече улицата. Не знаеше къде отива, но лъчите на слънцето топлеха гърба му и до изпълваха със спокoйствие. Обикаля квартала, докато не стана време за обяд. Прибра се с усещането, че се е пречистил. Но не бе подготвен за едно - да види как Дейзи виси на полюлея във всекидневната - вкочанена и напълно мъртва.
край на 1ва част
