спокойна съм, макар да знам, че отивам на погребение. никой не е умирал. усторих го сама. нали обичам драмите. вървейки по улицата, дори не знам кой ще положа в земята. аз определено не искам да лягам. най-малкото, защото има червеи, а изпитвам погнуса от тях. странно, но започнах да убивам паяци и хлебарки. разбира се, когато размерите им не ме отблъскват.
какво се прави на погренение, което сам организираш, сякаш е парти за среща със стари другари. дали пък тях да не изпратя. но те заминаха отдавна. нима има смисъл от допълнителни почести. близките с нищо не са заслужили да участват в представленията ми. дали пък да не се кача на някоя сцена и да не призная на висок глас, че се страхувам от дните, от себе си и за да отвлека вниманието от тази ми слабост се занимавам с глупости.
имах куче, което умря. наистина. не видях гроба му. само умря в ръцете ми. стигаше ми това.
а дали пък да не внеса корекции в драмата. няма да е погребение. може прошка да стане главната тема на събитието. имам много повече да прощавам, отколкто да заривам. а и ръцете ми са фини за грубата работа с лопатата.
мда… денят на вси светии ще го преустроя и вместо светии ще поканя всички хора, които са ме наранили или които аз съм пренебрегнала. на тях ще кажа едно сантиментално “извинете и простете”. дали с това ще задовлоява жаждата си за покъртителни мигове, които все се чудя защо не ми достигат.и защо ли казвам всичко това, когато зад тези си думи се крия от онова чувство, което някои поети описват с най-прелестните думи, а на мене ми причинява страдания.
изпитвам любов. прекалено чиста, за да я покваря с желанията на егото си. това ме обърква. една любов, която всеки път съм чакала и търсила. и се питам дали не я идеализирам и приписвам качества, които не притежава. по-скоро невъзможността за нейното пълно изживяване я правят толкова бленуван обект, който раздира съзнанието ми. загубих съня си, само защото не мога да понеса мисълта, че не мога да пожелая мъжа, идващ понякога в нощите ми. и дните след това са нереални и си задавам оня изтъркан въпрос кое всъщност е реално – откраднатата радост с него или безкрайните мигове, в които чакам да чуя гласа му и да го видя отново. нима това е оная любов, която търся, която ми е орисана. и кои са орисниците. дали пък не сме самите ние с всичките проявления на аз-а. цялата тая терминология описваща душевните ни състояния кой ли я въведе и защо ли.. все си мисля, че нещата са много прости, но ние сме тези, които им придаваме какви ли не звания и наименования.
та на погребение бях тръгнала… дали пък да не погреба там тая си любов. на най-съкровенно място да я положа. само защото не знам какво да я правя. или по-скоро не знам какво да правя себе си. и не е ли по-добре да се прибера и да потърся утеха в съня, отколкто да обикалям тихите улици. да оставя нещата да се случват. а аз къде ще съм по това време. и как да стана страничен наблюдател на собствения си живот. ето това не мога да разбера.
сигурно затова мъдростта е сложна и трудна работа. а аз съм далече от нея, но близо до дома.
какво се прави на погренение, което сам организираш, сякаш е парти за среща със стари другари. дали пък тях да не изпратя. но те заминаха отдавна. нима има смисъл от допълнителни почести. близките с нищо не са заслужили да участват в представленията ми. дали пък да не се кача на някоя сцена и да не призная на висок глас, че се страхувам от дните, от себе си и за да отвлека вниманието от тази ми слабост се занимавам с глупости.
имах куче, което умря. наистина. не видях гроба му. само умря в ръцете ми. стигаше ми това.
а дали пък да не внеса корекции в драмата. няма да е погребение. може прошка да стане главната тема на събитието. имам много повече да прощавам, отколкто да заривам. а и ръцете ми са фини за грубата работа с лопатата.
мда… денят на вси светии ще го преустроя и вместо светии ще поканя всички хора, които са ме наранили или които аз съм пренебрегнала. на тях ще кажа едно сантиментално “извинете и простете”. дали с това ще задовлоява жаждата си за покъртителни мигове, които все се чудя защо не ми достигат.и защо ли казвам всичко това, когато зад тези си думи се крия от онова чувство, което някои поети описват с най-прелестните думи, а на мене ми причинява страдания.
изпитвам любов. прекалено чиста, за да я покваря с желанията на егото си. това ме обърква. една любов, която всеки път съм чакала и търсила. и се питам дали не я идеализирам и приписвам качества, които не притежава. по-скоро невъзможността за нейното пълно изживяване я правят толкова бленуван обект, който раздира съзнанието ми. загубих съня си, само защото не мога да понеса мисълта, че не мога да пожелая мъжа, идващ понякога в нощите ми. и дните след това са нереални и си задавам оня изтъркан въпрос кое всъщност е реално – откраднатата радост с него или безкрайните мигове, в които чакам да чуя гласа му и да го видя отново. нима това е оная любов, която търся, която ми е орисана. и кои са орисниците. дали пък не сме самите ние с всичките проявления на аз-а. цялата тая терминология описваща душевните ни състояния кой ли я въведе и защо ли.. все си мисля, че нещата са много прости, но ние сме тези, които им придаваме какви ли не звания и наименования.
та на погребение бях тръгнала… дали пък да не погреба там тая си любов. на най-съкровенно място да я положа. само защото не знам какво да я правя. или по-скоро не знам какво да правя себе си. и не е ли по-добре да се прибера и да потърся утеха в съня, отколкто да обикалям тихите улици. да оставя нещата да се случват. а аз къде ще съм по това време. и как да стана страничен наблюдател на собствения си живот. ето това не мога да разбера.
сигурно затова мъдростта е сложна и трудна работа. а аз съм далече от нея, но близо до дома.
