- Къде отиваш? - гласът й бе лишен от нежност.
- Да си купя цигари. - хладнокръвно равнодушен бе той.
Тя знаеше, че той я лъже. Отиваше да се самоубие. Отиваше към моста, от който щеше да се хвърли в ледените води на Сена. И да умре.
Намери преди две вечери прощално писмо, адресирано до майка му. Планът на действията му бе подробно описан. Беше аранжирал сантиметална и сигурна смърт.
Но той не знаеше, че и тя подготвя съшото. И реши да действа. Щеше да влезе за последен път в контакт с него и да синхронизира смъртта си с неговата. Не написа прощални писма, не се обади на никой.
Просто излезе в зимата вечер да потърси смъртта. Отпусна крайниците, усещаше, че се влачи по земята сякаш е от гума. Беше се свързала с него и вече приближаваха моста. Това остана единствената й тайна - способността да се закача за съзнанието му, да го следи, да го шпионира. Той нямаше да я разбере даже и да му беше обяснила.
Усещаше хладния полъх на ледените води. Около него нямаше никой. За момент загуби връзка с нейния свят и се строполи на земята. Отзивчив минувач я прихвана и се засуети. Планът щеше да се провали.
- Добре съм, господине… Не се притеснявайте… Уморена съм… Благодаря ви…
Започна трескаво да го търси. Той стоеше на парапета и гледаше водата. Зави й се свят. Можеше да му внуши страх и да го върне. Но не си струваше труда. Оставаха й броени дни. Така казаха лекарите. Тя усещаше, че губи сили. По-добре с него, по-добре в името на нещо.
Той се размърда. Първоначалният страх бе игнориран. Гледаше водата и бавно накланяше тялото си към нея. Тя се отпусна и пусна духа си. Тялото й се разби във водната маса. Негово също.
