- Къде ми е чадъра? - попита Борис огледалото.
Новото огледало с вграден мултипроцесор и високо ниво на ИИ - информираше го за правителствените разпоредби, за прогнозата на времето, а вечер му прожектираше филми според психичните му потребности. Макар и да го имаше само от две седмици, Борис бе убеден, че това е повече от устройство. Нощите му бяха изпълнени със странни сънища и сякаш къщата не бе неговата.
- Огледало, кажи ми, къде ми е чадъра. Закъснявам! - гласът му вече не звучеше приятелски.
- Добре, добре.. мосю. Чадърът ви днес няма да работи. Всъщност, той не обича дъжда и днес ще остане с мене.
Борис го погледна с неприязън. Знаеше, че името му е Алберт, но изпитваше затрудения да каже ‘Добро утро, Алберт’. В магазина му обясниха, че е последната версия от новото поколение огледала и притежава сходна на човека душевност, макар и изкуствена.
Борис излезе в дъжда без червения чадър на жълти точки. Огледалото го смущаваше и не излизаше от мислите му. Опита се да настрои звука му, но заложените гласове не му харесваха - все мъжки и доста груби. А той искаше нежен женски глас. Правителството бе наложило правило, че всеки мъж има право да притежава мъжко огледало, а всяка жена - женско. Борис вече съжаляваше за покупката. Но според второто правило на Правителството, веднъж закупено, огледалото не може да се продава или унищожава. Третият закон освобождаваше от данъци и отпускаше талони за храна на всеки, които притежваше огледало.
Борис стигна до черквата. Вътре бе топло. Раздаваха безплатна храна, а монахините пееха с ангелски гласове. Той приседна и се отпусна в тъмнината на божия храм. Затвори очи и успя да забрави за Алберт. Чувстваше се сигурен тук. Песента на монахините секна и храмът потъна в тишина.
- Извинете... - една от монахините се бе приближила до него.
Борис скочи. Никога не бе говорил с монахиня. Знаеше, че не са човешки същества, приличаха на огледалата в известна степен, но можеха само да пеят. Борис я гледаше втренчено. Говореща монахиня, красива при това.
- Мога да чета мислите ви, Борис. Извинете, за което.
Борис стоеше като вкаменен. Усещаше погледа й как прониква в съзнанието му, а тя се приближаваше все по-близко към него. Усещаше мириса на косата й - странен, непознат.
- Това е тамян - усмихна се тя, отговаряйки му на неизречния въпрос. - Мога да се вградя в огледалото ти, Борис. Извън регистрите съм, никой не ме следи.
Борис побягна. Навън дъждът валеше и по пътя за дома се смесваше със сълзите му.
Входната врата го посрещна отворена, прозорците зееха и дъждът мокреше первазите. Огледалото стоеше в цетъра на стаята, покрито с копринен шал. ‘А! Но това е шалът на мама’, откривайки огледалото, си помисли Борис. Алберт стоеше безмълвно, без статично електричество. Алберт си бе отишъл. От банята гласът на майка му запя любимата й песен. ‘Забравил съм, че мама пее като ангел. Мина много време от как почина’.
Мислите на Борис преминаваха в самотатата на хипнотизираното му съзнание.
Удари огледалото. И пак, и пак.
- Какво правиш? - попита майка му през смях. - Той не усеща нищо, убих го вече. Правителсвтените служби ще открият, че огледалото не работи поради грешка в централния процесор. Ти си невинен. Просто фабричех дефект. Така твоята приятелка ще дойде при теб и ще ти даде цялата нежност, която аз, уви, не мога вече.
И загръщайки се с шала си, майка му се разтвори в пространството.
